Няма да стане ако.....

Няма да стане, ако

Водя дневник от години, вече съм споделял, че някъде 10+ години пиша, защото така изчиствам и презареждам съзнанието си.. И в него, между всичките истории, оплаквания и планове, се крие едно и също послание, написано по различен начин на различни дати. Посланието е простичко: знаеш много добре какво трябва да се случи, въпросът е дали го правиш. Въпросът е дали действаш, толкова е просто!

Тази глава не е съвет или поредната доза мотивация. Не е списък с умни неща, прочетени някъде и представени тук..това е глава за кратко напомняне на истини, до които съм стигнал през живота си с много грешки, с онези моменти в дневника, когато пишеш едно и също за трети път и осъзнаваш, че не си научил урока, а само си го преписал. Истианта е тежка, но е тук, за да ме накара да се замисля, че съм от хората, които трудно се учат от глешките си и съм бил така цял живот. След като имам силата да си го призная и осъзная, с времето все повече ще работя за промняна, а сега в долните редове ще разберете, защо няма да стане, ако…..

Няма да стане, ако не съм постоянен. Не понякога постоянен. Не постоянен когато ми се прави и условията са идеални и настроението е добро. А постоянен точно когато не ми се занимава, когато съм уморен, когато резултатите не се виждат, когато единственият аргумент да продължа е, че съм си казал, че ще продължа. Само тогава постоянството реално означава нещо. В добрите дни всеки е постоянен. Въпросът е кой е постоянен в лошите.

Няма да стане, ако емоциите ми взимат решенията вместо мен. Емоциите са лош шеф — щедри са когато е лесно, жестоки когато е трудно и никога не мислят за утре. Аз съм се осланял на тях прекалено дълго. Чакал съм да ми се прави. Чакал съм вдъхновение. Чакал съм правилното настроение. И докато съм чакал, времето не е чакало. Емоциите са добри за усещане. Ужасни са за управление.

Няма да стане, ако не чета. Не защото четенето е някаква добродетел за показ, не защото умните хора четат и трябва да изглеждаш умен. А защото умът, в който не влиза нищо ново, рано или късно започва да се храни сам себе си. Въртиш едни и същи мисли, стигаш до едни и същи заключения, вземаш едни и същи решения и се чудиш защо получаваш едни и същи резултати. Книгата не е луксът на свободното време. Тя е горивото на всичко останало.

Няма да стане, ако чакам да ми се прави. Казвам го направо, защото съм го живял достатъчно дълго — никога няма да ми се прави достатъчно. Никога. Дисциплината не е усещане, което идва и те носи напред. Тя е решение, взето преди усещането въобще да е дошло, и действие, направено въпреки липсата му.

Няма да стане.. и с мрънкане….

Мрънкането е бездействие с шум около него. Всъщност докато мрънкаш, ти се струва, че правиш нещо, че анализираш, осмисляш и работиш по взимане на решение,но всъщност просто стоиш на едно място и произвеждаш звук. Оплакваш се от резултатите, без да промениш действията.Това е  едно да се сърдиш на огледалото, че не ти харесва отражението, вместо да промениш нещо в себе си.

Няма да стане, ако мрънкам и бездействам едновременно. Едното е достатъчно лошо. Двете заедно са начинът, по който хората прекарват години на едно място и после се питат защо нищо не се е случило. Аз знам как изглежда това отвътре, защото съм бил там. И единственото нещо, което те измъква оттам, не е мотивация. Не е вдъхновение. Просто едно решение и мигновено действие след него.

Няма да стане, ако не се провалям. Провалът не е противоположното на успеха, а сякаш задължителна спирка по пътя към него. Няма да стане, ако се проваям толкова много и толкова бързо, че се счупя преди да съм стигнал до урока. Провалът трябва да те учи. Не да те смила. Разликата между двете е темпото, с което го посрещаш, и готовността да останеш прав след него. (за това внимавайте със съветите, че човек постоянно трябва да се проваля и да не го е страх, някои провали могат да се окажат фатални)

Няма да стане..ако нямаш план, ако нямаш посока, ако не знаеш какво искаш…..

Има разлика между да действаш и да действаш в правилната посока. Усилието без посока не е доблест, то е умора с илюзия за напредък. Виждал съм го в себе си многократно. Зает, активен, в движение по 12 ч. На ден и накрая на месеца на същото място, само по-изтощен. Активността не е равна на напредък. Движението не е равно на посока.

Няма да стане, ако нямам план. Не защото планът винаги излиза и се спазва напълно, защото почти сигурно няма да бъде изпълнен, понеже животът понякога си има собствена представа за нещата, независимо, че си мислим, че имаме контрол. Въпрпосът е, че без план действам на инат срещу себе си, реагирам на всичко и после се чудя защо резултатите изглеждат като хаос. Планът не е гаранция за нищо сигурно, но може да си го представим като компас, който ни показва посоката, когато се изгубим, някъде там…в мислите и в действията без посока..И без компас можеш да вървиш много бързо, бързо, но в грешната посока.

Няма да стане, ако копая упорито в празна посока и го наричам постоянство. Постоянството е добродетел само когато посоката има смисъл. Иначе е просто упоритост по грешния път, само с повече изминати километри и повече изгубено време. Спирането понякога не е слабост. Понякога е единственото разумно нещо, което трябва да направиш сега.

Няма да стане…без влюбването в процеса..

Аз често мрънках преди, сега отново го правя, когато съм в процеса на създаване. Приемам го за труден, скучен и като неприятна част от живота ми.. Процесът ми се струваше онова скучно нещо по средата, тегавото, което просто трябва да преживееш, за да стигнеш до хубавото. С времето осъзнавам, че това е животът, докато чакаш да мине деня и трудната част от работата, просто животът си минава. В крайна сметка осъзнавам, че хубавото е в процеса, в пътя, както е при отиване на почивка. Често пътят е това, което ми оставя най-голямо удоволствие, не самата почивка.. Ако се научим да сме част от процеса и да го възприемем положително и да сме щастливи, че сме в него и той в нас, тогава няма да има трудни моменти, прсото те са такива, каквито са си, Истината е, че най-голямото удоволствие идва след най-големите усилия, след резултатите, които см постигнали, чрез самият процес.

Няма да стане…. ако се дразня на процеса и обичам само резултата. Резултатът е рядък гост, идва понякога и остава за малко, после отива и ние чакаме следващият.. Процесът е ежедневният домакин, с когото живеем всеки ден, при всякакво настроение и при всякакви условия. Ако мразим домакина, няма да издържим достатъчно дълго, за да посрещнем госта.

Няма да стане, ако искам всичко наведнъж. Истинският растеж е бавен и почти невидим отблизо. Толкова бавен, че на моменти изглежда като стагнация. Вижда се само когато се обърнеш назад след достатъчно време и видиш колко път си извървял, без да си усетил всяка крачка. Нетърпението не е енергия. Нетърпението е най-бързият начин да се откажеш точно преди нещата да се случат. Това ми е до болка познато, просто не мога да ви опиша колко пъти съм се отказвал точно тогава, когато нещата са се случвали, но важното е урокът да бъде усвоен.

Няма да стане….ако не се променяме

Единственото сигурно нещо в живота, освен края му, е промяната. Всичко се променя - хората, пазарите, обстоятелствата, дори ти самият дали искаш или не. И тук няма неутрална позиция. Или се променяш съзнателно, по свой избор, в посоката която искаш, или се променяш несъзнателно, под натиска на живота, в посоката, която животът избере вместо теб. И двете са промяна, но истината е, че само едната е твоя.

Няма да стане, ако не се променям. Не веднъж, не радикално, не след някакво голямо събитие или прозрение. А малко всеки ден, в навиците, в реакциите, в начина по който посрещам трудното, когато то дойде. А то винаги идва. Въпросът никога не е дали ще дойде трудното. Въпросът е какъв ще си ти когато дойде. 

Няма да стане, ако просто чакам. Нищо не идва при онзи, който чака. Нещата идват при онзи, който върви към тях дори бавно, несигурно и с грешки по пътя. Чакането е най-комфортната форма на отказване, защото докато чакаш, можеш да се убеждаваш, че все още не си се отказал. Но времето не прави разлика между чакане и отказване. То минава по същия начин и в двата случая. Брутална истина, която бях чел някъде.

А сега..мили читатели, време е за действие. Кое е това, което знаете, че отлагате поради куп причини? Да, знам, питал съм Ви такъв въпрос и преди, но отново го задавам, защото знам колко е важен. Кое е? Кое е това знание, което имате, но бездействието го погребва или пък не му дава възможност да се изяви и да го приложите? Да знаеш и да действаш, са две коренно различни неща, много хора, аз включително постоянно се учат, но и постоянно просто бездействат. А разтоянието между бездействието и знанието е толкова малко и едновременно толкова голямо, че да си кажем….няма да стане ако…ако не действам!!!

Текст: Калоян Нунков
Редакция: Claude AI
Снимка: Claude AI
Линк към книгата ми: https://remindbooks.com/%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8/putatyat-kum-sebe-si/